Архиепископ Йоан (Шаховски) Санфранциски и Западноамерикански (в света – княз Димитрий

Архиепископ Йоан (Шаховски) Санфранциски и Западноамерикански (в света – княз Димитрий Алексеевич Шаховски (1902-1989) – модернист, икуменист, един от създателите на Американската автокефална църква)

(Портрет архиепископа Сан-Францисского Иоанна (Шаховского), худ. С. Сорин)

╫ За тайната на човешкия живот

В началото на 50-те години американското общество беше разбунено от постъпката на един недодялан доктор. От жал към собствен безнадеждно болен пациент доктор Сандърс прекъснал живота му с инжекция.

Намерили се бранители на неговата постъпка; те не желали да одобряват последствията на логичен развита до лимит, неограничена и претендираща за безпогрешност човешка жал. Идеята за милосърдието, и още повече възприятието за състрадание, се костват на някои хора извисени над всички Божии и човешки закони. Но истината е, че всичко – в това число и милосърдието – би трябвало да се схваща в истинен дух и разсъдък. Ако през днешния ден узаконим умъртвяването на „ безнадеждно болните “, въпреки и един час до хипотетичната им гибел, то на следващия ден това великодушие ще доближи до извода за нуждата изкуствено да умъртвяваме болните седмица до вероятната им гибел. По-натам срокът ще нараства: месец, година, 10 години, двадесет и пет години…

Разглежданият проблем в същността си не е проблем за жалостта и милосърдието, а за самия смисъл, за задачата на човешкия живот в света.

Разбира се, лекарят, който лекува безнадеждно болен, има право да не употребява медицински средства, удължаващи мъката. Но лекарят също по този начин има власт и дълг да стори всичко допустимо, с цел да облекчи и утеши медицински и човешки болния. И тъкмо в това се състои последното служение на земния доктор, за което му се дават даровете на знанието и състраданието към индивида.

Какво е прегрешението? В какво е прегрешението? Грехът е в своеволното прекосяване от индивида на граница, избрана му Свише, излизане отвън Кръга на закона. На медицината е отредена област на служение: да оказва помощ на хората, като лекува и изцелява заболяванията им, а също по този начин да утолява и облекчава човешките премеждия.

Делото на доктор Сандърс и неотдавнашният Лиежски развой на родители, умъртвили благодарение на доктор своето недъгаво, родило се без ръце детенце, слагат казуса за нуждата от човешкия живот като подобен. Към нуждата от човешкия живот в света, към неговия смисъл не можем да се отнасяме нито незадълбочено, нито утилитарно. Това, което на някого му се коства „ излишно “, може би в реалност е належащо на човечеството. Необходимо е на Божието дело в света.

Какъв е смисълът от раждането и пребиваването в света на човешката уродливост и какво е същински хуманното отношение към нея? Човешката уродливост ни се явява под разнообразни форми… Майка, раждаща чернокожо дете някъде в Мисисипи или в Йоханесбург, Южна Африка, със самия факт на раждането обрича детето си на почтени премеждия. И тези премеждия ще са толкоз по-големи, колкото по-здраво, мъдро и интензивно пораства детето. И тази майка, позволила в себе си самодоволно хуманно възприятие, безкрайно от Божията истина, също може да убие от „ жал “ детето си. И да каже на обществото: „ Убих го, тъй като знаех, че целият му живот ще бъде върволяк от душевни мъчения, които са по-страшни от телесните. Да си негър по нашите места значи да си уродлив и да страдаш по най-дълбок метод цялостен живот. Аз избавих рожбата си от това страдалчество! “. Подобно размишление би имало изцяло лиежска логичност и не би съответствало на висшето, религиозното схващане за живота. От религиозна позиция човешкият живот има освен бездънен смисъл, само че и велика цел.

Животът, на първо място, е демонстрация на духовната действителност в света. И разкриването на смисъла на живота показва на хората какво би трябвало да вършат, изправени пред тази уродливост – както своя, по този начин и на ближния… Всички деца по света в действителност са „ повредени “, в смисъл, че всички се раждат със семето на заболяванията и носят в себе си гибелта. В този дух на разсъждения е Христовият отговор на въпроса кой е отговорен за раждането на слепия (Иоан 9:2-3). От позиция на висшата истина и цялост на живота, разликата сред „ увредеността “ на тези или тези хора е единствено количествена. И всички се нуждаят от Божията благосклонност и човешката – отразената.

Никога не ще не помни визитата си през 30-те години в Германия, в градчето за хора с увреждания „ Бетел “ на свещеник Боделшвинг… Въведоха ме в чиста, уютна стая, където на белоснежно легло лежеше създание, което не се решаваш да наречеш дете. Това беше детенце, единствено че доста недъгаво; може би до момента в който е била бременна, майка му е вършела нещо такова, дето лишава благодатта от индивида: пила е или пък е употребявала някакви хапчета, с цел да се освободи от майчинството… Във всеки случай знак за дефицит на обич в света беше плодът, изискващ от нас особена любов… И тази обич, която родителите не можеха – или не желаеха – да дадат на нещастното детенце, му даде една същински християнска организация. Там аз видях сияещи от обич грижи за това уродче; а в него, в уродчето живееше и грееше безсмъртна човешка душа – душа, може би доста по-драгоценна пред Бога от мнозина други, прославени в този град, в тази страна души… Това беше душа, разпната в своето телце, по облик Христов. И тази безсмъртна душа, мъждукаща в безформено тяло, съвсем без тяло, беше обкръжена от особена грижа и обич в Христа. Над креватчето на младенеца, жертва на греховете на нашия свят, висеше дъсчица с покъртителен надпис: „ И мен ме обича Бог “. И тук това не звучеше като куха реторика. Хора, познали Божията обич, бяха трансформирали тези думи в истина. Те носеха на това създание освен своята, само че и Божията обич. И това беше само вероятният, абсолютно правилният отговор на човечеството на всички премеждия и на всички уродства в света: да носим любов… Всяко увеличаване на злото, уродството, страданието в света е всъщност благовестие, небесен вик за умножаване и задълбочаване на любовта.

Нещастната лиежска майка не проумяла това. Никой не може да хвърли камък по нея. Тя не е знаела, не е вярвала, че ѝ е била предоставена най-отговорна и свята задача – да бъде майка на такова дете…. И поради това умъртвила повереното ѝ беззащитно същество… Разбира се, на нея са ѝ били дадени сили за майчинския героизъм, само че свободата на духа ѝ оставала ненарушима и тя я употребила не с цел да одобри Божията воля, своя кръст, а с цел да отхвърли Божията воля, с цел да се отърве от кръста си.

Последната трагична истина, обвързвана с казуса за доктор Сандърс и лиежската майка, се корени това, че всички ние сме краткотрайно на този свят. И от материалистична позиция всички сме безнадеждни! А, разсъждавайки религиозно, ние всички сме повредени. „ Канонът “ за естествен човек е единствено Христос. И във всички ни този облик е разпнат. Ние всички сме „ уроди “! Ако не физически, то – доста по-лошо – нравствени…

И дълбокият, превъзходен смисъл на нашия земен живот и история се крие освен в радостните срещи с аполонически форми, само че и в срещи със страданията, с неуспехите и човешката уродливост. Единствено вероятността на Вечния Живот хвърля вярна светлина върху смисъла на даденото ни съществуване или събитие. Човекът е свободен да одобри или не тази светлина… И по тази причина някои хора по този начин ярко понасят даже и огромни премеждия, а други не съумяват да изтърпят и най-незначителни компликации. Не с мяра приема човек Духа. И колкото повече той осъзнава волята на Отца и я приема, толкоз по-добре проумява това, което св. Исаак Сирин назовава „ пламък на нещата “. А отвън това схващане човек няма аршин нито за разграничаване на положително и зло, нито за просветление на истината.

Превод Димитър Спасов

Източник:
*Портрет архиепископа Сан-Францисского Иоанна (Шаховского), худ. С. Сорин; otrok.org